Разпети петък е. Преди много години на този ден тълпата е викала "Разпни го!", а Пилат Понтийски е издал най-тежката присъда за божия син. Преди много години...
Днес денят е... от скоро почивен, повод да отидем в църквата за стрък здравец, време за самите нас. Посветих този ден на себе си и въоръжена с прекрасна музика, слушалки в ушите и слънчеви очила, тръгнах... без посока.
Първа спирка - музикантите в градинката на Народния театър. Свирят точно до шадравана. Не знам какви са, не знам от къде са, но знам, че караха хората да се усмихват, да си тананикат, да танцуват дори. Докато ги наблюдавах и им се радвах, едно малко бебоче с фланелка с шампа на Супермен, дойде, облакати се на коленете ми и ми се усмихна. Общително човече! Не знам музиката, слънцето или какво го накара да избере точно моите дънки с кръпки, но си поседяхме така няколко минути, усмихвайки се един на друг и тактувайки с глави.
Когато си посветиш ден само на себе си, ти падат доста бариери. Отпушва се нещо, което в работния, обикновен ден е притъпено, задръстено. И започваш да виждаш, да чуваш. Дори да те боли глава от всичките цветове, аромати и светлина около теб.
Името на изложбата в Централна минерална баня - "Парите разказват", беше на път да ме откаже да вляза. Някак прекалено материално ми се стори за този така хубав ден. Но влязох, и Слава богу!
Така си бях този ден - харесвах всичко. В едно приповдигнато настроение, което ме караше да възкликвам дори от обикновени нещица.
Открих своя буквар сред подредените пана с корици.
Открих писмата, които и аз искам да получавам.
Но всъщност ги е писал Славейков на Мара Белчева. Не са ли чудни?
И картичките, които й е пращал. Спускат се от тавана като водопад от слова и картини.
Преписах няколко изречение от "История славянобългарская", помирисах тамян, розова вода, слушах камбанен звън.... Изложбата е там до 10 май. Посетете я, ако имате възможност - струва си.
А след това седнах под едно дърво в парка и прекарах около час, четейки любима книга. Полази ме мравчица, погали ме слънчице, позачудиха ми се хората...
А аз се върнах щастлива в къщи - с шарените хартии и детските печати, с цяла торба настроения, с мед, залепнал по небцето, препълнена...
Напръсквам ви, изливам ви от моите емоции и ви пожелавам светли празници!
Този самолет го вдигнах в буквалния смисъл. И докато гледах към хоризонта, към заснежените Маркуджици, към пясъчно-жълтите разорани ниви отдолу, към двете малки параклисчета, към щраусите, над които трябваше да завия плавно, защото са птици плашливи, забравих изобщо да се страхувам от факта, че за пръв път пилотирам.
