Speed limit... 30

Спомените ми:
Май и друг път съм казвала, че първият ми спомен за логическа връзка от детството ми, е, че ако се размърдам, баба ми (лека й пръст) започваше да люлее кошчето отново. То беше от онези с преплетени найлонови нишки отстрани, в бяло и синьо. Крачетата му бяха дъговидни, което позволяваше дори и лежейки, да ги натискаш с крак и то да се люлее. За да са ме приспивали в него, явно съм била съвсем малка - 1,2 годинки, не знам точно. Но споменът ми е отчетлив и ясен.
После – отново люлка. Този път дворната. На нея ме хранеха най-често, защото като повечето деца и аз бях злояда. Попарка с кисело мляко и бисквити. Чичо ми веднъж толкова силно ме залюля, че докоснах с ръце лозата отгоре.
В университета бях алтернативна смес от гръндж, хипи и метъл. В разговор с колега, докато учехме за изпита по старобългарски, той ми обрисува най-страшното за мен бъдеще - щяла съм да махна наниза от сребърни халкички от ушите си и да ги заменя с с елегантни златни бижута, вместо кубинките - нежни сандалки, а също и да сменя протритите дънки с черна пола.
Аз ли? Никога няма да бъда поредната тухличка в зида! (си мислила тя, докато цялото море й е до колене)
Сега имам черна официална пола и дори я обличам! От 7 дупки на ушите, слагам обици само на една. Златни! Подбирам дрехите си по цвят, марка, материя, понякога си купувам елегантни дамски чанти и дори нося обувки с умопомрачително висок ток. Дано поне съм керемидка на покрива, а не обикновена кирпичена тухла!

Страховете ми:
Пораствайки, ставам все по-страхлива. Установих го с огромна доза недоволство. Мисля да се предизвикам с нещо адреналиновдигащо, за да се опитам да върна смелостта си. На 14 г. галех змии, на 15 скачах от високата кулата на язовира, 16 г. изпращах всичките си приятелки след дискотека, защото се страхуваха да се прибират, а аз се връщах вкъщи сама, на 17 спокойно минавах през глутниците кучета в Студентски град...
Отскоро ме е страх да погледна от 5 етаж надолу, докато се катеря да изчистя прозореца и отвън. Заобикалям всяко улично куче. Вместо на пряко през парка, минавам по осветената улица.

Така и не се научих:
Да карам колело без ръце.
Да се спускам по перилата на стълбите.
Да подсвирквам с два пръста.
Да си разпервам пръстите в онзи знак, който казва "Нека силата бъде с теб!"

Мога обаче:
Да седя в трудни йога пози.
Да се въргалям в тревата и да правя цигански колела.
Да измислям всякакви щуротии, простотии и умнотии.
...много други работи...

Физическите ми промени:
Малките фини бръчици около очите не са нито резки по огледалото, нито мое въображение. Знам си аз. Използвам крем за околоочния контур.
Все по-често имам болки в гърба и кръста. Мисля, че са от заседяване твърде дълго пред компютъра, но тази болежка звучи така пенсионерски, че чак ме стряска. Използвам Фастум гел.
Омръзна ми да си боядисвам косата. Преди сменях цвета всеки месец. Експериментирах с всякакви препарати, цветове, форми и т.н. Сега дори не ми е интересно. Не използвам боя.
Най-страшното е, че носът продължавал да расте, докато човек е жив! Така че физически ми е обусловено да си вра дългия нос в работата на хората.

Аз, моя милост и Фифи:
Фифи се появи някъде през студентските ми години. Роди се на принципа - обичам да общувам със себе си, защото тогава съм сигурна, че говоря с интелигентен човек. Тя е кухненската кърпа, в която винаги мога да си изтрия ръцете. Тя е лошото, пакостливото, палавото, дяволското в мен. Тя е тази ми страна, която поема вината за грешките.

Такива и разни други работи, докато...
приятелите ми не получиха тази покана.
А аз от днес вече съм на 30!