Тъжно гледа старата ни къщасъс очи избодени и слепи.
Всеки ден тя бавно се превръща
в купчина от камъни и пепел.
А пък беше гиздава, красива
като белолика млада булка.
И струеше някаква магия
над въкшебната ни детска люлка!
Мирис на сено, цветя и билки,
на уханни, меки козунаци...
И очи, които те обичат,
толкова, че можеш да заплачеш!
Лястовичи песни от гнездата,
дворът - огласен от детска глъч!
Малко строго баба мъмри дядо,
който мачка грозде в стара бъчва.
Къщата умира със човека.
Няма как - та той му е душата!
И когато баба тръгна вече,
сякаш някой с взлом проби стената.
Тя навярно рее се в безкрая
и разпръсква атоми човечност.
Няма как да не живее в рая -
само ако си добър, си вечен!
Къс по къс домът ми се разпада
в улея на времето ни стръмно.
Ех, да можеше духът на баба
в старата ни къща да се върне!
(П.Цалева, сб. "Луковитски край 2")
Вратата към мазето в старата къща
Славейчето на дядо ми
2 коментара:
...вече чакам снимки от Луковит :)))
Още един ден, докато тръгнем,а сигурно ще се точи колкото три :)
Публикуване на коментар