Когато порасна, искам да стана...

Заразно ли е да мечтаеш? Поставя ли се диагноза, издава ли се епикриза и какво всъщност е лечението? А трябва ли изобщо да се лекуваме? И трябва ли изобщо да мечтаем? Или като сме си хванали питомното да не гоним дивото?
В духа на Коледа и Нова година, когато много често си даваме смели обещания, се замислих над подобни въпроси. Тези дни, за съжаление, са и време на тежки депресии. Потиснати от икономическата криза, черните хроники, недоимъка, безработицата и ред други нещастни стечения на обстоятелствата, все по-често свеждаме глави надолу, заораваме още по-дълбоко в нашето си, добре познато русло, увиваме се с дебелия зимен шал, сякаш той ще ни предпази не само от снежинките, а и от всичко друго страшно и студено, и тъжно въздишаме над чашата топъл чай.
А той животът си тече. И непрекъснато ни поднася приятни и неприятни изненади, чудеса или зли шеги.
С Деси бяхме съквартирантки в Студентски град - Дес, Рос и Габ от 322 стая :) Освен ординарния студентски живот от ходене на лекции, упражнения и изпити, на нея й се случват и други интересни неща, за които като мои гост блогър разказва сама.
Гост-блогър Десислава Русева.
"Съгласих се да напиша тази история, защото РосиНанТ се съгласи да сложи запетайките след мен. Ами, срам ме е, че съм забравила правилата от училище, но това пък не прави по-малко пълноценни мислите и желанията ми.
А какви са те:
Искам да работя това, което искам, а не защото просто трябва да имам работа.
Искам да обикалям света и да помагам на хората да си построят къща, да изградят мост, да култивират пшеница, ориз, памук или каквото там ще им помогне да се препитават.
Освен това искам да си имам собствена фондация/неправителствена организация или каквато и да било юридическа форма, за да мога да осъществявам проекти за деца.
Искам професионалното училище в моя край, да бъде по-красиво, учителите да са по-мотивирани, учениците да отиват с желание там, а не защото няма къде.
Мисля си, дали пък децата в някое село покрай София, където в момента живея, няма да искат в съботите и неделите някой да ги учи на чуждестранни думички и фрази (френски и английски), докато си играем.
Ей такива неща искам да правя. В момента се оказва, че това няма как да ми е препитание, но пък това не пречи да си подреждам документите в някой офис през деня, а през останалото време да си ги върша или поне да кроя планове как да ги свършаJ. Като разказвах това на Роси, видях, че нещо в погледа й се промени. Това малко ме уплаши, защото въпреки, че е Роси, която познавам, си помислих - ето сега още веднъж ще ме атакуват, как няма полза от тия неща. Ще ми обяснят как няма да стане или как няма да има никаква полза за мен и защо изобщо го правя. Когато говоря с някого за всичко това, усещам, че бързам да заема отбранителна позиция, тъй като знам, че ще атакуват моите идеи.
Същото се получи, когато преди две години моите близки и познати разбраха, че заминавам за Индия. Никой не се зарадва и не ми пожела весело пътуване, изпълнено с приключения. Но понеже съм опак човек, точно весело и приключенско си го направих. Ядосвам се като гледам как хората не вярват. Не вярват и не искат да изпълзят от къщичката, с която са се срастнали. Тъй като мен не ме е страх да си ходя напред-назад, без да имам къщичка, в която да се крия, пиша всичко това за тези, които имат подобни мисли, за да им дам кураж и вдъхновение.
За скептиците - да се свържат с мен, за да поспорим.
За ентусиастите, да ми пишат, ако искат да се присъединият към някоя от изложените по-горе идеи.
За всички – Весела Коледа и Щастлива Нова Година.
Нова Година – нови идеи и приключения.
Аз ще вървя по пътя на моите, а може някъде да се срещнем, докато ти изпълняваш твоите."