За едно коте и още нещо

Ще ти разкажа приказка - истинска. С хубаво начало и среда. А понеже хубавите неща никога не трябва да свършват, накрая няма да сложа и точка.

Моето Мило отдавна искаше коте. Имал бил едно черно, което си гледал преди в офиса. Грижел се за него, хранел го, дори операция някаква го водил да му правят. Умно коте било-когато заради упойката ориентацията му била сравнима с тази на 15-годишен немец, възползвал се многократно от свободната продажба на алкохол по българското Черноморие, за да отиде до своето си място, котето се движело по чупките на стените в стаята. Хитро коте било - не искало да яде, ако си няма компания.

Тъй като и в моето детство винаги съм била заобиколена от много домашни любимци, реших, че за изпълнението на това желание трябва сериозно да се поработи. И не само да кимна одобрително с глава, а да взема нещата в свои ръце. Взех ги. Буквално в ръце, и най-точно - в пръсти.

На 28.08.2007 сe регистрирах в сайта bezdom.info - най-щастливата и едновременно най-тъжната интернет страничка-страничката за животни без дом. Ако ще е гарга-да е рошава! Ако ще е коте-да зарадваме него с дом, както то ще зарадва нас с присъствието си.

Попадам на обява за малко черно мъжко коте. След като си разменяме няколко имейла със собственика, научавам малко повече за живота на нашия бъдещ любимец. Майка му е бяла като снежинка, баща му е черен, като катран. Майка му е невъзпитана и дива, не успяла да се научи да живее затворена в апартамента, затова наскоро била изпратена в къща с двор край София. Бащата е с обноски, търпелив, добър и благороден. Има братче-близначе - пясъчно на цвят. Стопаните са решили да го задържат, защото раждането му било изключително трудно и напрегнато, което им подсказало, че трябва да го облеят с любов от тук насетне.

Идва 2 септември - рождения ден на Милото ми. Очаква го жива и дива изненада. Разкривам му добре пазената тайна едва няколко часа преди уреченото време за взимане на котето, защото няма как да обясня по друг начин голяма плажна чанта и ходенето до Лозенец. Нетърпението му е в пъти повече от това, което изпитват децата, чакайки да им падне първото зъбче. И в пъти по-очарователно.

Апартаментът в Лозенец е огромен. За справка - котетата баща и двама братя, обитават своя собствена стая. Стопаните им - момче и момиче, двойка, се натъжават, когато идва време за раздяла. Гушват го за последно и им обещавам, че ще им изпратя снимки от новия дом на черното коте.

Влизаме в таксито с шумно мяукаща и енергично мърдаща торба.

Следват доста дни на криене зад дивана, близане на мляко от пръстите, спане на малките възглавнички...

Получава името Блеки. И огромни дози любов.Тук е на 2 годинки и 2 месеца. Но когато дойде, беше една рошава топчица, която твърде-твърде рядко издаваше звуци. Повече се страхуваше. И най-вече спеше.

Блеки промени живота ни доста. Сега не се прибирам в празен апартамент, а винаги ме посреща протяжно маукане още щом ключовете ми издрънчат в ключалката на входната врата. Не се бухвам веднага в ежедневните къщни задължения, защото първо се отпускам на леглото, докато получа дозата доволно мъркане, отъркване нос в нос и погалвания с вирната опашка по гърба, докато обикаля около мен. Той пък получава чесане и галене под брадичката и зад ушите, ресане с четката, а когато е благоразположен дори позволява да прокараш ръка по цялата дължина на опашката му.

Знам, че ме обича и мен, но определено се разтапя от нежност към Милото. Сутрешният им ритуал е закон. Шумоленето на пакетчето храна е знак,че предстои нещо хубаво. И в която и част на апартамента да е в момента, след секунди вече търчи с вирната опашка към кухнята. Калин сяда на пода и изсипва няколко малцови хапки в ръката си, а Блеки ги сдъвква бързо и от доволство чак лигичките му капят.

Дали пък не обожава да се крие в кашони и пликове?! Добре че са очите му - големи и кехлибарени. Само те го издават понякога, когато е скрит и тих в тъмното.

Тази приказка продължава и сега. Продължават шумните игри с голф топката, проучването на всичко ново, лягането върху хартия и изпрани дрехи, качването върху хладилника, дебненето и позите тип статуя, ръфането на листата на палмата, клюкарското гледане през прозореца в хола, гушкането върху лявата ръка на Калин, ровенето в косата ми, пишкането в тоалетната секунда след като е била старателно изчистена, пиенето на вода от всевъзможни места, само не и от купичките, поставени за тази цел, нежеланието да му се режат ноктите и да бъде къпан, минаването през коремите ни като по магистрала, мърмяукащите звуци с въпросителна интонация, скоковете към прелитащите навън гълъби (добре че прозорците имат стъкла!), въргалянето върху теракота в коридора, подмятането с лапички на щипки за пране и кестени...

Но шшшшшшшшшшшшшт. След толкова игра, изморени да поспим