Добрият човек отсреща

И вкъщи ги имам... онези книжки с мъдри мисли, които оригиналничат на тема любов, доброта и човечност. Но когато попаднеш в истинска такава среда, усещането е съвсем друго. Пак ти сладни - на небцето, под сърцето... Дори синята вена на ръката ми, която не харесвам, започва да пулсира някак красиво. Заля ме топлота и човечност, вместо предвидения пролетен дъжд.
Това е очарованието на малкия град. Съседите там са истински хора. Имат в изобилие от онова позабравено човешко, което всъщност е толкова естествено и така ни приляга, че лесно се губи.
Съседката отсреща няколко пъти ни напомня:
- Влизайте в градината и си късайте колкото искате салати и марули. Вземете си един кашон и го напълнете.
И синът и ни подсеща по-късно, и тя отново на сутринта. На тръгване майка ми влиза в градината и бере ли бере... пролет и витамини. Накъсала е толкова зелена салата, че пълним цял чувал.
По-нагоре по улицата има друга стара къща. Вътре е празна, с нова мазилка и боя, за да се заличи следата от старите собственици. Но градинката е "под конец". И за там имаме разрешение да влизаме и да си късаме от избуялите магданоз, лук и чесън. Разрешение дори е неточна дума, студена. Там просто ти казват-Влизай и си взимай, когато ти трябва-ей така, помежду другото.
После е къщата с градината с най-хубавите и ароматни карамфилчета. Това са едни от любимите ми цветя.
-Късайте, късайте...
И ние късаме ли късаме. А на мен все ми се виждат малко, въпреки че ръката ми вече едва обхваща тюркоазените стеблае. Цветните стръкове веднага навеждат любопитни глави към кестена отвън.И когато вече сме в София и искам да сложа и карамфилчета и кадънки във вода, откривам, че те са толкова много, че нямам достатъчно вази за тях.

Нещо силно, казано от майка ми, ще се запечати за цял живот в съзнанието ми - Иди у бедняка да се наядеш, иди у богаташа да се нагледаш.

В последната къща на улицата е пресният лапад. Леля ми е изкоренила преди няколко дни нейния.

-А сега като ти трябва? - питам аз, едва ли не осъждайки неразумната й постъпка.

-Знам къде да ида да си откъсна - отвръща ми, докато бърше мокрите си ръце в престилката - любимо място на децата от улицата, откриват в джобовете ту бонбон, ту яйце, ту кърпичка да си избършат сопола. В същите тези джобчета по-късно ми донася прясно снесени яйца. Погрижила се е за кокошките на един роднина, който по-късно й се отблагодарява с това и агнешка плешка в допълнение.

И всички те са обикновени хора. Всъщност хора, които са получили от живота и радост, и тъга и нещастия в изобилие. Имат си съпруг, починал от рак, обесила се дъщеря, бивш съпруг пияница, несправедливо уволнена от работа, полусляпа майка... Имат си и синеоко внуче, пълна къща по празниците, работливи синове...

Тук разграденият двор като метафора получава съвсем друго значение. Това вече не е сърцето ми, опустошено от последното гадже. Това е разграденият двор, в който всеки с добри намерения е добре дошъл, в който всеки, дошъл на гости, си тръгва я с бутилка мляко, я с бутилка вино, в който цъфтят най-прелестните и дъхави цветя, в който има пейка с място за всички, които обичаш.