29 септември, 2016

Смело на село

При цялото ми желание да имам къща на село, връщайки лентата назад, се оказа, че не познавам собственото си такова, което е само на 5 км от родния ми град. Хубавите неща обаче стават спонтанно. И така в един приятен слънчево-ветровит следобед, когато Дария изрази бурното си желание тати, а не мама да й чете книжка (О, боже, най-после!), се метнах на колелото и тръгнах...

Ей така, без посока. Просто да подишам, да се насладя на слънцето и свободата си. Обожавам да скитам следобедите, когато те двамата спят. Явно с времето ставам все по-голям егоист и искам време и хубави усещания за себе си. Само за себе си! И когато съм си сама, а пред мен има път, се чувствам най-добре. Мога да си обърна главата наляво, да крача надясно, да спра и да гледам мравуняк половин час, да се облегна на дърво за почивка, или просто да си блея... Мога да си правя точно каквото си поискам!

Колелото скърцаше някъде в ла минор.
Сега разбрах защо нямаше звънец. То просто няма нужда - с тези скрибуцащи звучи можеха да ме чуят в Глухарево. Едва ли щях да издържа дълго на това стържене, но си мислех, че и само едно кръгче на квартала да направя, ще ми е достатъчно разтоварващо.



И докато си го мислех, подминах табелката на града... А сега? Добре... вдясно... По един път през полето, нагоре, нагоре... А после, добре, за разнообразие на ляво... до едно място с около 20 пчелни кошера... А сега бързо спускане надолу. Един смок ми пресича пътя и видимо е много по-притеснен от моето присъствие, отколкото аз от неговото. Продължих по асфалтирания път, максимално в дясно на платното, за да не преча на преминаващите коли.

Из храсталаците - зрели трънки и шипки. Протягат закачливи лилави и червени ръце към мен. Баирът ме изморява и слизам от колелото. Бутам го нагоре и оглеждам встрани. Пухчета павит като меки облачета. Само да се излегнеш и да мечтаеш. Шумолят разни птички из дърветата, тихичко, мистериозно... Във въздуха летят паяжини. Една ми се закача за носа. Все едно някой ми е пратил писъмце по вятъра и иска да ми каже нещо нежно. Охлюви, стигнали с мократа си, блестяща следа чак до върха на храста. Орехи, хвърлящи прелестни сенки... Не знам дали ще успея да стигна до селото. Жадна съм, топло ми е, а колелото е доста тежко. Обаче съм зодия Овен и това понякога е отговор на всички проблеми!

Влетявам в Тодоричене. Минавам покрай табелката, спускайки се с колелото, махайки с крака напред-назад и с вик "Юхуууу! 

Това е селото, в което е роден баща ми. Когато бях малка, идвахме тук с колата. И всеки път беше едно и също - първата пряка в ляво, нагоре, нагоре, спираме пред малката желязна портичка и влизаме. Баба ми (лека й пръст!) се суети и й се иска да сложи на масата цялата храна, която има в къщата. Постоянно ни подканя да ядем и вади сирено от разни качета, омесена питка, манджи, варена царевица... Като ни доскучае, излизахме навън и се качвахме на голямата плоча на втория етаж. Преди да си тръгнем, баба Станка задължително (за пореден път) обяснява на майка ми къде са й дрехите, с които иска да я облекат като умре, в кои чекмеджета и долапи какво има, къде са кърпите, чаршафите и т.н. Качваме се в колата, обръщаме в края на улицата при герана, помахваме им, защото те (с чичо ми) не се прибират, докато не минем и втори път, и си отиваме вкъщи. Всеки път!



Не съм нощувала тук, не съм си прекарвала ваканциите, никога не съм минавала по улица, различна от тази, на която е къщата. И реших, че 36 години е твърде много време, за да не съм го правила. Избирах си случайни улици и минавах цялата им дължина с колелото. В селото има хубави къщи. Дори тези, в които е видно, че не живеят хора, са с красива архитектура и доста запазени.

Дълго време седях пред тази къща и гледах червените ябълки на дървото й. Бях сигурна, че ако упорствам, все някоя червена ябълка ще падне. Толкова изкусителни изглеждаха. А зидът толкова висок и гладък. Но нищо не падна  - нито ябълка, нито зид!


Събрах си жълти ябълки от дърво на следващата улица. Беше свело клоните си чак до долу от тежкия плод.



Стръмни градини...Хора, които си варят лютеница...
Прани гащи на простора...
Куче, което не лае от мързел...


За пръв път селото се споменава в най-ранния османски данъчен регистър от 1430 г. с името Тодориджа. В началото на османското владичество, а вероятно и по време на Втората българска държава, е влизало в каза (област) Мроморнича. Носи сегашното си име от 18 век. В Тодоричене се намира най-голямата църква в общината. Стара е, но е реставрирана през 2010 г. В центъра на селото пък има параклис "Св. Илия". Това е светецът на селото. На 2 август, когато се отбелязва църковния празник, свързан с името му, е и съборът на селото. Спомням си, че само веднъж имаше сергии и червени захарни петлета, от които... не си купих.


Улиците носят имена на българи, оставили следа в миналото - писатели, борци за свобода... Ако живеех в тази къща, улицата ми щеше да прилича повече на градина, така е обрасла с треви и храсти. Но щях да си имам нова табела с името й. Росица Николова от "Добри Войников". Как звучи?!



Разхлаждам се малко с вода от герана преди да тръгна обратно. Подреждам стръкчетата, плодовете и водата в багажника на колелото. В душата си пък подреждам хубавите гледки, топлите цветове и малката сгушена мечта за къща с градина.



20 септември, 2016

Да седнеш тихичко до приятел, който страда...



Снимки: Pinterest

Истинският приятел прави добрите времена още по-добри, а лошите – по-лесни за понасяне.

Да седнеш тихичко до приятел, който страда, понякога е най-хубавото нещо, което можеш да направиш за него в този момент.

Истинският приятел не се интересува колко килограма тежиш.


Истинският приятел не се интересува каква заплата вземаш.

Истинският приятел не се интересува дали в дома ти е кочина.

Истинският приятел не се интересува каква кола караш.

Истинският приятел не се интересува какъв си бил в миналото си.

Истинският приятел не се интересува дали майка ти и баща ти са откачалки.

Истинският приятел те обича, заради това, което си!

19 септември, 2016

Вторият шанс е грубият шев на скъсаната рокля, без който няма да си я познаеш

 Последният ми синеморски изгрев за тази година*

Като счупена чаша...
Като рокля със зашито разпрано...
Като загребано и върнато малиново желе в стъклена чаша ...

Това бил вторият шанс.
Стъклото, което завинаги ще си остане омазано с лепило.
Платът, която ще се разпадне при първото танго.
Десертът, който ще побутнеш с набръчкан нос, понеже не изглежда добре.

Защото дори да дадеш втори шанс на някого, връзката ви е вече раздробена, променена, друга. Теглиш чертата и започваш отначало. Но новото е закърпено, ремонтирано и заради това, няма да е особено здраво. Така казват... Аз ли? Аз считам, че в гладките животи, в които всичко се получава перфектно от първия път, има нещо зловещо. Зад тях стои нещо по-страшно и от доктор Енчев.

Вторият шанс е завръщане.
Да-връща-не!


За да се върнеш, минаваш кръг. А кръгът е перфектната форма. Тръгваш, порастваш, връщаш се. Вторият шанс е за пораснали хора. Като с бащината къща на село, която в детството ти се струва обикновена, грозна дори, срамуваш й се, тръпнеш да си тръгнеш от нея и да закипиш в модерната леща на живота, поръсена, вместо с чубрица, с лукс. Пораснеш ли обаче, се връщаш в същата къща с умиление и обичаш дори гредореда, в който стържат дървеници и се е просмукала миризмата на старческа кожа и мушкато.


Не можеш да наречеш живота си хубав, ако не си..

...имал рана на коляното

...искал прошка

...пришивал скъсано копче

...сверявал изостанал часовник

...трил с плюнка цветенце от химикалка от ръката си

...забърквал смес за кекс поне трикратно

...сменял няколко работни места

...падал от ролери, кънки, високи токчета

...изваждал розови чаршафи, заради един червен чорап

...оставал без батерия на телефона и ключ за вкъщи

...изхвърлял 3 кг ориз, заради дребна буболечица

...се заричал, че това е краят, но със сърце, мисъл и думи си бил все при същия човек, на същото място.

Всичко това е втори шанс. Вторите неща са хранителни и напоителни. Смислени и осмислени. Двама сме аз и ти.

Ако дадеш втори шанс на любовта, вече имаш доказателство, че това е Е любов. Защото нея можеш да я залепваш с лейкопласт, да я нагрубяваш и да й се извиняваш, да я тропосваш с бял конец, да я късаш със зъби, да я разбиваш с миксер, да я галиш по ожуленото коляно, да я вдъхваш розова и да я издишаш посивяла, да я мачкаш като гъгрица в боб, да я слагаш на зарядно, да я изтощаваш, да я переш и простираш, да я замиташ под климима... Но истинска ли е, тя просто ще надникне, ще се усмихне поразчорлена, със скъсаната си рокля с груб шев, и ще ти каже - "Тук съм!" Без грубия шев няма да си я познаеш сред останалите - и роклята, и любовта!


Без да дадеш втори шанс няма как да знаеш тук ли си.
Няма как да знаеш той ли е.

Вторият шанс е проява на божественото у човека.





__________________________________________________* - Намирах камъчета и миди по плажа, които почти приличаха на сърце. В последния ден, слънцето над Синеморец изгря и с облаците ми нарисува истинско такова. 

13 септември, 2016

Ако крещиш "Хайде!", няма да стане по-бързо, или колко хубаво нещо е Slow Parenting


Животът е много лесен. Ние си го правим труден. Това е наша уникална човешка способност.
Когато има намесени и деца, ситуацията почти по подразбиране става сложна и деликатна. Само че... не е задължително. Изобщо даже не е задължително! 

Предстоеше уикенд и бяхме планирали разходка из планината с престой до една малка рекичка. Обещах си нещо малко и лесно - през тези два дни да не използвам думата "Хайде!". Да оставя нещата да се случват със собствения им ритъм, без да планирам нищо, да не поглеждам часовника, да  не припирам, да не задавам темпо и да не се ядосвам, защото нещата така или иначе няма да се случват по план. Затова поне през събота и неделя реших да го карам бавно, лежерно и спонтанно.

Обикновено сутринта на уикенда ни протича така:
- Дария се събужда, буди и мен, защото в петък вечер съм седяла до късно, мислейки си, че в събота не съм на работа и ще поспя; Чувала съм за деца, които се събуждат и си играят, докато родителите им се наспят. Проблемът е, че Дария не е чувалата за тях. Затова след като отвори очи, обикновено казва - "Мамо, стига си спала, вече е светло!"
- гушкаме се и се гъделичкаме малко в леглото;

- започва едно увещаване да иде до тоалетната, на което тя (поне) 13 пъти отговаря, че не й се пишка;

- търчи из стаята, докато аз я гоня с рокля, за да я преоблека;

- после започва да си иска закуската веднага, нищо че до преди 3 секунди е твърдяла, че не е гладна. Трудно се обяснява на 3-годишно колко време е нужно на водата да кипне и защо кускусът се вари поне 10 минути;

- за да й среща косата, трябва да й обещая, че ще й направя супер-дупер мацкенската прическа (любимо и е "на фонтанчета") или да й пусна детско филмче;

..................
..................

Само това вече предполага образуване на нерви, въздишки, припряност, нетърпение и е добра основа за трупане на още напрежение през следващите часове на деня. Затова за този уикенд оставих Дария да си "тече" в нейното собствено време, в нейното собствено измерение... Да закусва, когато се почувства гладна и си поиска, да си преоблича пижамата, когато реши, че й се носи нещо друго, да ме уведоми, когато вече  иска да излизаме, да си ходи боса, колкото пожелае, да се мокри, докато не подгизне, пък ако иска и след това... И макар да имахме планове, реших те да се случват около нея, а не въпреки нея. 


- Искам да ходя боса.
- Ходи!

- Нахраних се вече (след 3 парчета домат)
- Добре.

- Няма да излизам от водата.
- Никой не те и кара.



Намерихме колиба, построена от дървени талпи. Отделихме й ужасно много време, според мен, но на нея й бяха интересни всички дупчици, от които капеше смола, нападалите борови иглички, камъчетата, кората на боровете, малките жълти цветя в стволовете им.... Докато тя сама не реши, че сме стояли твърде дълго и е възможно баща й да се чуди къде сме, дори гък не казах за връщане или друга промяна на състоянието.


Бях си обещала да не бързам и го правех. И двете се чувствахме добре от това. Просто прилагах принципите на Slow Food, така че да се получи Slow Parenting. Небързането е основното! Останалото се нарежда около него.

Големият град не само ни налага своето темпо, но понякога се получава нещо много по-страшно от бързане, а именно - отдалечаване. Нямаме време не само да закусваме чак когато огладнеем, а не по разписание, но и да си говорим, докато се храним. Закъсняваме, попадаме в задръстване, изнервяме се, не влизаме в обувките на детето, защото се страхуваме да не го разглезим, да не прецакаме нещо във възпитанието му, да не го оставим то да ни командва...

Все пак дори и Slow Parenting  си има някакви разумни граници, които възрастният трябва да поставя.

Единствената ни "Хайде драма" се случи, когато принудително я извадих от водата в реката, защото вече трепереше, устата й беше посиняла, а зъбите й тракаха. Дори и в това състояние ме уверяваше с думи (доколкото й се разбираше от треперене), че не й е студено. Всичко останало обаче сочеше друго. По принцип в такава ситуация, би писнала, и Рила би се разтресла от виковете й, а реката би преляла от сълзите й. Но дали заради цялостната по-голяма свобода през деня, или защото все пак усещаше студ, докато излизаше, имаше протест, но поносим. Склонна съм да мисля, че децата оценяват дадената им свобода и могат както лесно да се научат да спекулират с нея, така и да са благодарни и да балансират.

Вечерта я изкъпах и я оставих да си играе в коритото, колкото пожелае. "Излизам от банята, когато и ти си готова и искаш да излезеш, ме извикай". Вместо да започвам драмата с нейното нежелание да излиза от водата, съпроводено с рев, крясъци и гърчене на тялото, я оставих да се наслаждава колкото сама пожелае. Използвах времето да си избутам кожичките на ноктите, да си оформя маникюра, да си намажа тялото с балсам, да си направя кафе и да полежа, гледайки в нищото. Два пъти подавах глава в банята, за да видя какво прави. Помоли ме само да й долея топла вода, защото й била изстинала. На третия път явно вече й беше доскучало и сама пожела да излезе. Со кротце, со благо!


Децата имат една уникална способност - те живеят само в настоящия момент. Те не правят планове за бъдещето, а и лесно успяват да забравят миналото. За тях най-важно е СЕГА. Концентрират се с цялото си същество в това да решат ушите на плюшеното си куче с електрическата четка за зъби на мама и това е най-важното нещо на света в този миг. И никакви супи за вечеря, тоалетни и време за сън не могат да бъдат основателни причини ушите да останат несресани.

Докато станем майки, е минало толкова време, че неусетно сме се научили да бързаме, да подреждаме, да правим графици... Децата обаче идват и ни учат да забавим нещата. И знаете ли - бавно, с внимание към всеки бръмбър, който мъкне троха по планинската пътека, с бял белег на ръката от липсващ часовник, щастието и за двете ни е много повече!

31 август, 2016

Денят пие по пет кафета

Тук денят пие по пет кафета. Защото е дълъг, ленив като рижава котка с бодил на опашката, наситен с много емоции, гледки и работа...  Пие по пет кафета, защото става рано, ляга късно и никога не остава сам.

Първото кафе - горещо и рано

7:45... Мета двора от посипалите се дребни листенца изсъхнал чемшир. Да преметеш двора си е съвсем в реда на нещата, когато живееш в къща. Ако е много сухо, преди това топвам краищата на русата метла в кофата под външната чешма и поръсвам, както поп ръси на кръщене. През това време минават козите. Все още са останали 20-ина от целия квартал. Парадоксално е, че ги пасе човек на име Гошо, с прякор Овчаря. Само че овце вече няма...

Първата кафеварка се зарежда рано - още докато мекиците за закуска са топка бухващо тесто. Ароматната течност избълбуква срещу отворения прозорец, през който влиза утрото. Изнасяме горещата кафеварка навън, в т. нар. лятна кухня - керпични стени, навесени кухи кратуни, газово котлонче и маса с две дървени пейки. Първото кафе пия чисто. То е за събуждане, за усещане на истинския, неподправен вкус на деня и на кофеина. Говорим си с майка ми за желанието ми да имам къща с двор на село и тенденцията все повече хора да наускат големия град, търсейки именно това - спокойствие, въздух, контакт със земята и чиста храна. Докато обръща мекиците, за да се позлатят и от другата страна, ми разказва как баба ми използвала индиго и лъжица, за да копира модел на извезано каренце, който й е харесал. Наскоро била открила стара калъфка за възглавница с възлен бод - специален шев, който се прави с неколкократно увиване на конеца около иглата и подпъхване, докато се получи нещо като миниатюрно цветенце. И така бод по бод цяло лято, докато не били на училище...

Всъщност първото кафе тук не е като първото в София. Тук си буден и свеж, без да имаш нужда от кафе! Въздухът е друг - лек, щипещ; гледката е друга - зеленото на лозата и червеното на петльовия гребен около чешмата, а не сивият панел на блока отстреща.

Второто кафе - закуска е и й отива

Голяма тава с всякакви мекици - със сирене, с колбас, без нищо, големи, малки, на дълги пръчици... Запазили сме традицията да се храним почти винаги цялата фамилия. Хубав, патриархален спомен от миналото, когато баба ми готвеше в старата къща, след това всички, които през деня са били на работа, се събираха около масата на вечеря. Запазили са си и широките сърца, за които няма значение кой е месил, кой е купил сиренето, кой е изял 2 мекици и кой 20. Най сладко е, когато има разбирателство!

На закуската й отива кафе. Ей, така, пак заради традицията. Не че не могат без него, защото кой с високо кръвно, кой с диабет... Но сутрин се пие кафе, нали така... И когато първата кафеварка привършва, леля ми се появява с втора - топло кафе, леко плискащо се по цимента... 

Третото кафе - за да не спира говоренето
Става все по-топло. Слънчевите петна все по-големи. По цимента трепкат все повече сенки от листата от асмата. След 10 е... Лениво време... Гълъбите гукат приглушено и ме карат да си представям, че лежа някъде из полето със затворени очи и дъвча стрък прегоряла трева. Това е времето, в което се правят планове какво ще се готви за обяд, и се обсъжда в кой магазин са по-хубави чушките... Майка ми изважда голям найлонов плик, пълен с басмени престилки, покривки и кърпи. Там е и калъфката с възления бод.

Третото кафе го сипвам, за да не стоя с празна чаша. Сити сме вече, но ни се е отворила сладка приказка и никой не иска да става от масата. Сипвам си повече мляко в чашата. Майка ми го кипна сутринта. Носи ни го вдовицата, която черпи с шоколадови бонбони, когато й разрешиха  да взема 208 лв. пенсия.

Кафето в 10 часа трябва да е меко и слабо. Все пак е трето кафе. Ако си станал рано, след третото кафе денят ти може да завърши. Но в повечето случаи той едва сега започва. По-хубавите чушки трябва да се изпекат, да се омеси хляб, да се измият чашите и кафеварките...

Самотното ми четвърто кафе
Обичам онова мъртво време между 14 и 16 часа, когато целият свят спи. Ама наистина никой не мърда! Тихо... мързеливо...  Прелети някое врабче, но зениците ми ги мързи да го проследят и ми остава само да се надявам, че не се е блъснало в ръба на къщата. Скръцне врата - съседката отива до външната тоалетна, проклинайки чашата бира, която е изпила на обяд и сега е развалила хубавия й следобеден сън. В далечината кукурига петел... Някъде там в онези махали, в които вдигат сватби по три дни и градът пищи от шумните им маанета.

Четвъртото си кафе пия сама. Само аз и тихото. Обичам да съм сама. Да обръщам внимание на странните форми в кората на дървото, да прокарвам ръка по грапавата му повърхност, да съзерцавам дълго някакъв нюанс в небето и никой да не ме мисли за луда, нито да ме наблюдава с нездраво любопитство отсрани.

Петото кафе - да събудим следобеда заедно
Около 17 часа... Следобедното кафе се пие от леко подпухнали лица, в които е утаен дълбок сън и много, много топлина. Мухите са оцелели от обедната жега и започват отново да кацат по масата и голите колене. На масата задължително има нещо сладко - или мама е изпекла кекс, или има от онези дребни сладки от магазина, които никога не бих си купила сама, но тук хапвам. Въртят се еднотипни разговори - стари неща, все същите имена, жужене по-скучно от предаване по БНТ.

С петото кафе преглъщам деня. Такъв един вкусен, отчетлив, абослютно еднакъв с вчерашния и толкова неповторим...





15 август, 2016

6 начина понеделникът ти да стане още по-гаден

Някакви изтрещели оптимисти разпространяват разни фрази, че трябва да се усмихваме в понеделник, че той е единственият такъв ден в седмицата и че какъвто си го направиш сам, такъв ще е. Абе, яяяя....

Понеделник си е гаден ден, откъдето и да го погледнеш. Освен ако не го погледнеш от ъгъла, от който това е първият ден на отпуската ти. Но колкото и да е гаден, винаги има начин да стане още по-гаден. Имам 6 лопати, с които може да продължите да копаете и под дъното. Ето ги - за доказателство.

1. Събуждаш се и си в цикъл. Бикините ти (да, точно френската дантела) са омазани, протекло е и на чаршафа. И понеже последния път, когато сменя спалното бельо, забрави да сложиш протектора, дори и на матрака има тъмночервено петно. Почти си убедена, че ти се усмихва и ти намига с малкото си кърваво оченце...

2. Или пък си мъж и се събуждаш с егати яката ерекция... Направо ще избухнеш. С полуотворени очи протягаш лява ръка към половината от леглото, където по принцип спи гаджето ти, винаги готова за секс или поне за свирка... Обаче хоп! - точно днес е излязла по-рано за работа и дори не си я усетил. Топките ти буквално ще се пръснат, докато четеш бележката й - "Мило, няма мляко, а и мюслито свърши (на свърши направо изпитваш физическа болка). Излизам по-рано за работа, за да закуся навън". Добре дошъл в понеделника!

3. Няма вода в половината град. Бледата ти надежда, че в понеделник сутрин из столицата няма да бродят неизкъпани хора или такива, които са се облели с канчета, минава, проблясва и остава прашинка в историята. Точно в този понеделник ще ти се наложи и да идеш на работа с градския транспорт. Чудесна възможност да опознаеш още една от лудостите на Наполеон - държал съпругата му да не се къпе по една седмица, преди да дойде при него, за да усетел истинския аромат на жена. Е, сега да заповяда в софийското метро, да се надруса с аромати!

4. Скобите по принцип са приятно нещо. В скоби можеш да сложиш настроението си, когато пишеш текст и всички да разберат какво точно имаш предвид (смее се). Но когато става дума за скоба на гумата на колата - вече на никого не му е смешно. Или още по-лошо... Малък, гаден паяк е бродил по улиците през нощта и е вдигнал колата ти. Сега ламаринената ти калинка седи на наказателен паркинг, а ти закъсняваш за работа. Разбира се!

5. Снощи яде таратор с много чесън, нали? Или шкембе с чесън? Или пък чесън с чесън. И днес никакви пасти за зъби и води за усти не са способни да премахнат аромата на алицин. Да, така се нарича това миришещо нещо.

6. Снощи слезе ли да пийнеш бира с приятели пред блока? Слезе?! А какъв е тоя капитан Петко войвода сега в леглото ти? И ти не помниш. Повдигаш леко чаршафа, за да се убедиш все пак, че е жена. Жена е. Но определено се чудиш как си пропуснал да видиш вечерта този засукан мустак, който си е отгледала. Да се събудиш с непозната, грозна жена в леглото си в понеделник и да не помниш друго, освен че слизаше по стълбите надолу уж само за по една биричка...

Туй то!


27 юли, 2016

Не твърде много земя, но и не твърде много небе...


Променяме се от мига, в който се родим - расте ни косата, променя се цветът на очите ни, появяват се зъби, зъбите падат, после порастват нови, издължаваме се, натежаваме... И въпреки това промяната е едно от нещата, на които най-трудно се решаваме. Не ни харесва работата, но стоим. Оплакваме се от малката заплата, но не си искаме повишение. Всеки ден цъкаме срещу огледалото, гледайки паласките, но не тръгваме на фитнес...

Природата ни показва най-добре какво е промяната и колко е естествено тя да се случва. Едно семенце - няколко милиметра органична маса, попада в земята, пропуква го тънко кълнче, то пуска стебълце, стебълцето - листенце, усукано, бавно разгръщащо се, появява се цвят, после плод, той се налива с топлината на слънцето, променя цвета, вкуса, големината си, цветът прецъфтява, образува семена, за да започне всичко пак от начало, от онова малко семенце - няколко милиметра органична маса, което попада в земята, пропуква го тънко кълнче... Интересни са ми тези промени. Все повече гледам на земята не просто като на източник на храна, а като на връзката на човека с основното и значимото в живота му, което го прави пълноценен и в хармония със самия себе си и с всичко естествено, което го заобикаля.

Обожавам да стъпвам боса в топла пръст! Обичам да садя подправки и зеленчуци, да се грижа за тях. Дария целуна всички малки доматчета, които се появиха от разсада на терасата ни. Това беше моментът, в който осъзнах, че ние не просто поливаме заедно доматките със зелените пластмасови лейки, но й предавам загриженост и тя, като истинска плодородна почва, я поема и в нея покълва любов към онова малко семенце... 

На 20 км от Варна се намира село Орешак. Там живее Косьо. Косьо искаше да си говорим за политика в този пост на блога ми, само чe аз от политика, коли с ръчни скорости и математика не разбирам. Виж за градината му искам да разказвам много - тук и сега.



Органични градини Орешак са не просто страница във Facebook, а място, на което можеш да научиш много полезни неща, ако се интересуваш от темата, и да видиш много красоти, ако просто имаш очи за тях. Къщата с градината е едно от онези места, каквито, за моя радост, започва да има все повече из България - отворени за гости места, където може да отидеш, дори да си непознат, да поработиш, или пък просто да занесеш една бира и да пийнете. Всъщност една от основните дейности на това място е да бъде източник на зеленчуци, подправки, цветове за декорация, както и място за трупане на опит и знания в градинарстването и кулинарията на Института за кулинарни изкуства във Варна.

Безкрайно много одобрявам идеята студентите - бъдещи кулинари, готвачи или просто безработни, които умеят да правят великолепен сос бешамел, да работят с истински продукти, събрани директно от градината; да виждат как расте това, което те по-късно ще поднесат на клиентите си, да опознават вкусове и аромати в естествената им среда. Смятам, че именно по този начин се полагат основите на една добра култура на хранене и че хората, обучили се по този начин, няма да позволят в ястията им да се ръси мононатриев глутамат. Най-малкото защото такъв в градината на Косьо не расте!


Тук мисля, че дори не разбра, че го снимам, но говореше нещо за това как парите не са най-важното, с което ме особено ме впечатли.


При Косьо за пръв път опитах салата с шарлан.

И цвят на грах. А, да, и цвят от тиквичка също. Също и бели ягоди


Грахът се отглежда именно за това - цветовете. Красиви са, с лек пикантен вкус, хрупкави и изненадващо свежи.


Цветът на тиквичката сигурно е по-познат. Бих го оприличила с репичка - леко лютив и може да те събуди, ако случайно ти се е доспало в топлия, летен следобед.


Други за първи път - ей такива домати....


аспержов боб

исоп

огледален мулч


лехи, застлани с вестници
картони, които пазят от поникването на плевели


Въобще абсолютна градинарска девственица се оказах. А, сигурна съм, има още толкова много неща, които не знам, не съм виждала, нито опитвала. То и това му е хубавото на живота - все се учиш и все има с какво да те изненада!